Оставих телефона и се замислих. Какво ми липсва, какво ме прави толкова нещастна и апатична? За какво се боря? Имам здраве, близките ми са почти здрави, имам къде да спя, с какво да се храня, имам работа. Но защо всичко за мен е безмислено? Приемам го за даденост? Защо този човек, а и всички онези като него имат по-пълноценен живот от моя, въпреки крещящите им недъзи и спънки , които им е предоставила съдбата? Та те се опитват да се борят , да изолират всичките тези проблеми и не приемат нищо за даденост.Напротив – грабят с пълни шепи от живота и изживяват всеки миг по най-запомнящия се за тях начин. Но къде съм аз? Къде са другите като мен,които също като моя милост толкова са се отпуснали по течението и хаоса в живота им, че забравят кое е ценно и значимо?
Онзи ден бях в ресторант. Изведнъж през главата ми мина мисълта – та тук всички сме простосмъртни , кой по-рано, кой по-късно, ще остави живота си без време на поколенията след него. А кой е изживял мечтите си, кой се радва на живота си и благодари за него всеки ден? Погледът ми заигра по лицата на хората , можех с по една дума да опиша мимиките и жестовете им и да разбера кой се наслаждава на храната си, и кой се храни заради чисто физическите си нужди.
Банално нали? Ужасно банално. Томове литература и психология, статии и семинари са изследвали чудото на живота – Как да бъдем щастливи? Какво ни пречи – предразсъдъци? Минали събития? Собствени ограничания? Всичко идва от нас самите , а ние все търсим причина и решение в околните и заобикалящото ни. Колко често си задаваме въпроса – Щастлив ли съм? Колко години още ще ми трябват , за да създам света, който да бъде в хармония с душата ми? Толкова ли е трудно? ......
Често трябва да си задаваме този въпрос и да се опитваме да открием онази малка искрица щастие в мига. Във всеки един момент, какъвто и да е той, може да се открие нещо хубаво, дори това да е факта, че си жив.
Много хубав текст. Поздрав!