Пиша тези редове след като се провокирах от една книга. В нея на едно място се споменава,че повечето хора правят това,което правят или усъвършенстват себе си , за да впечатлят някого или за да докажат нещо някому. Замислих се над тези думи, не веднъж съм ги чувала и сама съм ги изричала , но този път се замислих по-дълбоко. За това какви усилия понякога ни струват тези доказвания, как ни карат да се чувстваме, до какви резултати могат да доведат, но най-важното какви последеци могат да бъдат очаквани.
Много хора казват ,че се доказват заради самите себе си, че се опитват да достигнат собствена победа над своите разбирания и предишното си аз. Някои от тях казват истината, други обаче не биха си признали истинската причина. Дали защото не разбират , че го правят с някаква подсъзнателна мисъл,повлияна от минали случки или просто, защото се срамуват да го изрекат на глас. От какво се срамуват? От загуба на достойнството си? Може би! От гордост? Да, и това е възможност! Но най-вече от мнението на другите, от това,че го правиш заради друг, че се опитваш да се издигнеш в очите на някой, който не е успял да те оцени. Трудно е да се признае, а още по-трудно е да понесеш последиците.
Виждам жени, които влагат финанси и време, за да се харесат на мъж или изобщо на мъжете. Виждам мъже,които усилено работят и доказват успехите си, за да покажат на баща им или някой друг,че те не са лентяите,за които ги смятат. Виждам деца, които изкарват добри оценки,за да се покажат пред родителите си или за да докажат на преподавателя си,че могат повече. Виждам хора, които имат за цел да пречупят мирогледа на останалите и да направят невъзможното възможно.
Понякога усилията са преко силите им,използват похвати непознати за самите тях, потъпкват принципи,които не бива да бъдат потъпквани,нахъсват се докато не успеят и не възтържествуват пред своите съдници. Хубаво е да си нахъсан, хубаво е да се самоусъвършенстваш, това може да се окаже добра мотивация за постигане на много цели. Но доста често психическите последици от такива мотивации могат да са критични или да достигнат до провал. Много от тези хора подсъзнателно са със смъкнато самочувствие от съдника си и от тук произтича тази упоритост. Тя се превръща в болна амбиция за доказване и в един момент не супяваш да хванеш границите й. Заслепен си до такава степен,че спираш да се питаш дали това ти харесва и дали ти е от полза. И също,дали отсрещния човек ще оцени тези твои усилия, страдания и среднощни планове и тактики за достигане на желаната цел. Има случаи , в които можеш да успееш без да си засегнал психическата си стабилност. Има други, при които това се превръща в мотото на живота ти. А има и такива ситуации , в които изпускаш парата точно в неподхядащия момент, защото твърде много си се стягал и си държал фронта на нокти. И тогава всичко се срутва, отново те осъждат и остават слепи за твоите малки резултати.
За това винаги трябва да се запита човек, пред когото е представено такъв тип предизвикателство - нужно ли е, ще бъде ли оценено, как бих се почувствал аз, колко ще ми струва всичко това. И този въпрос не бива да бъде зададен в момент на обида или емоционален дисбаланс, защото последиците за психиката, могат да бъда коренно различни. Нахъсвай се, работи, мисли, следвай амбициите си, но спирай , за да си отдъхнеш и да провериш какво е времето вътре в теб. Защото най-великото чувство е да докажеш на някого , че греши и да размахаш  в лицето му победата си, но още по-велико е да знаеш,че истинската победа си я постигнал,защото ти си решил така и никой не ти се е месил.